Навремето имаше една песен на Васил Найденов „Телефонна любов“. Помня, че като я слушах за пръв път – тогава бях в 5-и клас, много се натъжих, защото наистина е наказание да чуваш гласа на любимия, а да не можеш да го докоснеш и да го целунеш. Дори си поплаках, а брат ми се изсмя, че съм ега-ти глупачката, щом една песен може да ме разчувства така. Такава романтичка си останах и до днес и може би затова още не съм намерила своя принц на бял кон, дето все го чакам.

Беше някъде преди три месеца. Работех нещо на компютъра в офиса, когато телефонът ми звънна и приятен мъжки глас потърси Петя. Казах, че има грешка, и му пожелах усмихнат ден. Той се извини и затвори. Забравих веднага за него и продължих да работя. Вечерта, някъде към десет, джиесемът ми отново звънна и чух гласа на непознатия, който беше объркал номера ми сутринта. Попита удобно ли е и аз му обясних, че няма проблем. Той малко помълча и после каза, че не спрял да мисли за мен. Гласът ми толкова го впечатлил, че си обещал по-късно отново да ми се обади. Отлагал цял ден и едва преди малко събрал смелост. Не знаел обаче как ще реагирам и дали няма да ми създаде неприятности с това късно обаждане. Успокоих го, че живея сама. Той сякаш се зарадва и каза: „Приятно ми е, аз съм Живко.“

Говорихме до два сутринта! Изобщо не разбрах как са минали часове. От оператора ни прекъсваха няколко пъти, но Живко пак ме набираше. Никога не бях провеждала толкова дълъг разговор по телефона. Накрая все пак си пожелахме лека нощ и си обещахме да се чуем отново. Заспах унесена и щастлива.

От този ден всичко се промени. Живея в очакване да чуя гласа на Живко и пак да прекараме няколко часа заедно, макар и само виртуално. Разговаряме за всичко, спорим, обсъждаме филми, книги и сайтове. Знам, че харесва тъмна бира, но не яде риба. Че любимият му цвят е синият, че обича високите скорости и има мотор.

През изминалите месеци не сме се чували само за седмица, когато беше в командировка извън България. Не знам как тогава издържах без него. Майка ми ме мисли за тотална наивничка, щом съм се влюбила в мъж, когото не съм виждала. И се пита как е възможно жена на моята възраст да си изгуби ума като малко момиче. На мен обаче ми харесва да съм влюбена. Толкова отдавна не ми се е случвало и какво лошо има да вярваш, че любовта съществува, и то чиста и истинска, каквато я искам аз.

Знам, че срещата с Живко е неизбежна. Хем я искам, хем се боя. Дано не се разочаровам, дано очакванията ми не са чак толкова големи, но имам вече нужда моят принц на мотор най-после да дойде и да ме отведе. Пък тогава каквото ще да става.

Милена