За съжаление или по-скоро – за щастие, това е невъзможно
Паметта ни е дадена за натрупване на опит. Съзнанието има защитен механизъм да забравя прекалено травмиращите моменти, но той не сработва във всички случаи и невинаги помага – например блокирането на решаването на проблемите води до психосоматични и психически заболявания. За да се движим напред, трябва да се учим да вземаме от миналото само важното и полезното и с получения багаж от знания да продължим.
Миналото е известно, следователно в него е уютно. Бъдещето и настоящето плащат със своята неопределеност. Такива хора приличат на щрауси, които крият главата си в пясъка, за да не виждат хищника. Но реалността така или иначе настъпва и ако човек не е готов за нея, възниква поредната криза.
Липсата на желание или сили да се променят.
За да си в крак с настоящето, трябва постоянно да се променяш, да се адаптираш към средата. Но за съжаление, някои ги мързи да го правят, тъй като трябва да полагат усилия, да се учат, да мислят, да анализират и т.н. Какво правят в такъв случай? Бягат от травмиращата реалност в миналото, като прехвърлят цялата отговорност за всичко върху него.
Обида. Тя прилича на въже, което ни свързва с този, който ни е обидил и си е отишъл. И отново и отново се връщаме към своята обида, към онези неприятни обстоятелства, които са я предизвикали.
Чувство за вина. То прилича на обидата, само че в този случай човекът се сърди сам на себе си. Някои хора толкова се увличат в тази игра на самообвинение, че се откъсват напълно от реалността.
Условен рефлекс. Навярно сте забелязали как след загуба или раздяла с близък човек дълго време не можете спокойно да гледате негови снимки, вещи, подаръци, да слушате музиката, която е обичал. Защо? Всички сме същества от животинския свят и са ни присъщи условните рефлекси, действащи на принципа „стимул – реакция“.
Leave a reply