На 42 години съм. Живях в малко провинциално градче. Родителите ми бяха отрудени хора. Не ги упреквам за нищо, напротив – благодарна ще съм им цял живот за това, че отделяха от залъка си да ме изучат и да завърша университет в София. После останах в столицата, започнах работа и минаха близо още 10 години.
Един ден обаче, като се огледах покрай себе си, установих, че всичките ми приятелки са се изпоженили и имат деца, само аз съм сама. Тогава реших да си потърся мъж от обявите. Така попаднах на Иван – красив мъж, който се доближаваше до идеала ми за съпруг. След година сключихме брак. Ще пропусна подробности за връзката ни, докато решихме да се съберем, но аз наистина бях влюбена до уши. С любов направихме и детенцето си.
Всичко вървеше нормално до момента, в който го преместиха на друга длъжност и много често му се налагаше да пътува извън страната. Влизах му в положението и го разбирах – все пак бях възпитана да уважавам съпруга си, неговите близки и най-вече родителите му. Не след дълго обаче забелязах коренна промяна в държанието му, което ме накара да се замисля, макар че пак търсех вината в себе си. Може би вече се досещате, че в основата беше друга жена. Не можех да повярвам, че Иван ме беше сменил с по-възрастна и по-нелицеприятна дама от мен, ако изобщо мога да я нарека дама.
Детенцето ни не разбираше какво става и защо майка му постоянно плаче, а баща му отсъства от вкъщи. Опитах какво ли не, за да си върна съпруга, но всичките ми опити удряха на камък. Толкова ли бях грешна, че Господ ме наказваше по този начин? След година тормоз взех решение да се разведа, въпреки усилията на майка ми да ме спре. Не след дълго бях свободна, но не и щастлива жена. Трудно се възстанових от развода, работех много и се грижех за детето си, но ми липсваше мъжко рамо и опора в трудни моменти.
След 9-10 месеца реших да опитам с нова връзка. Този път аз пуснах обява в един вестник и се запознах с Петър. Той се държеше много добре с мен, уважаваше ме, помагаше ми, когато имах нужда, беше истински джентълмен. Харесвах го много, а и детето ми, колкото и малко да беше, свикна с него. Понеже беше от провинцията и живееше на квартира, реших да му предложа да освободи апартамента и да дойде при мен. Дори го уредих да започне работа в нашата фирма. И уж пак всичко беше наред, но не за дълго. Една вечер се прибрах по-рано от работа и заварих апартамента разхвърлян.
Всичко ценно – злато и скъпи подаръци, който му бях показала къде стоят, вече ги нямаше. Изтръпнах. Помислих, че са ме ограбили, затова му позвъних веднага, но телефонът му беше изключен. Вечерта не се прибра, а аз все още не знаех какво става. На другия ден колежка ме попита защо съм плакала. Спестих й подробностите, че някой е влизал в дома ми и ме е ограбил, споменах само, че Петър не се е прибрал вечерта, а тя ме погледна учудено и каза: Ми… той напусна.
Сякаш всичко се срути върху мен. Не се сдържах и се разплаках с глас. Как можа да го направи! Това ли беше целта му – да прибере пръстена от сватбата ми, златото от майка ми и парите, които бях пестила лев по лев? Не знаех на кой свят съм. Прибрах се подпухнала и отчаяна. И вече нямах никакви съмнения – сама си бях виновна за всичко, защото се оказах най-наивната жена на света. Обадих се на мама и й разказах за случилото се, а тя ми каза: Ти си силна, ще се справиш. Забрави за всичко лошо и гледай напред! Само след седмица обаче тя се спомина. Сигурна съм, че не можа да преживее това, което й причиних първо с Иван, а после и с Петър.
Заради нея се заклех, че мъж в живота си повече няма да допусна. Може би някъде има и свестни господа, но след двете неуспешни връзки реших да остана сама. А докога? Докогато мога.
Анелия
Leave a reply