Винаги съм бил против лъжите, но миналата зима една случка ме убеди, че някои хора просто плачат да ги излъжеш. Беше около Коледа, прибирах се от лов и както в повечето случаи – с празна раница. Каквото имаше в нея, го изядохме на обяд около огъня с другите авджии.
Преди да вляза в града, срещнах един мургав наш сънародник с кон и каруца, а около него – стадо черни прасета, които досущ приличаха на диви. Помислих си, че ако ги бях срещнал в гората, изобщо нямаше да им простя. В това време мургавият събрат взе да ми маха с ръце и почти се изпречи пред колата ми. Спрях, а той отчаяно започна да ме моли да си купя поне едно прасенце, та да сложи и той някой лев в джоба за 
празниците. Животните били идеални за колене, всичките над 100 килограма и ги давал само по 2 лева живото тегло. Отговорих му, че не съм подготвен за такова нещо, а и нямам толкова пари в себе си.
– Колко имаш? – попита ме той.
Извадих портфейла си и започнахме да броим двамата. Преброихме сто петдесет и два лева, заедно с монетите. Мургавият събрат каза, че и това стига за едно по-малко прасе. Попитах го как ще го хванем, а той ми обясни, че ще му хвърли парче хляб и ще го цапне по главата с брадвата. Тогава аз предложих да го гръмна и човекът се съгласи.
Извадих ловната пушка, сложих едно бренеке и гръмнах прасето зад ухото. След това го прободох с ножа в гушата да му изтече кръвта. Докато чаках, със стопанина му изпушихме по няколко цигари и, разбира се, аз го почерпих. След това извадих полиетиленовия чувал, който носех за дивеча, напъхахме прасето вътре и го качихме в багажника. Реших да го разфасовам на поляната пред блока. Беше студено и мислех, че всички са си по къщите на топло, но ме мернаха двама съседи. Единият също бе ловец. Като видя какво вадя от багажника, веднага дойде и ми прошепна да му кажа къде съм гръмнал това прасе – той нямало да ме издаде. Обясних му, че съм го купил от един циганин и тогава съм го гръмнал, но той не ми повярва. Каза да не му ги разправям на него тия работи, защото бил сериозен мъж и наистина нямало да ме издаде. Разбрах, че за да ме остави на мира, трябва да го излъжа и уклончиво му отвърнах, че ще му кажа къде са прасетата, но не давам гаранция, че още са там и го чакат.
Съседът се качи в апартамента си и излезе с ловната пушка, скрита в калъфа. След него се появи и другият, въоръжен с брадвичка и нож. Не знам къде са ходили, къде са обикаляли, но бях сигурен – прасета няма да намерят, защото наистина няма. На другия ден обаче съседът ми докладва, че намерили мястото и следите открили, но паднала много гъста мъгла и се отказали. После философски завърши, че ловът си е чист късмет, но вчера късметът явно не е бил с него. А накрая ми благодари, че съм постъпил като истински приятел и съм му показал мястото. Нищо не му отвърнах, само си помислих, че има хора, които просто плачат да бъдат излъгани, че и ти благодарят на всичкото отгоре за това.
Leave a reply