Наближавам 50-те, а никога досега не съм имала човек до себе си. Все се разминавах с тези, в които се влюбвах, и останах сама. Никой не ми е предлагал брак, дори не съм живяла с мъж под един покрив. Направих кариера, купих си жилище и самотата се настани при мен, сякаш ми беше съквартирантка. Щом се прибера у дома, тя ме посреща и ми се усмихва ехидно от всеки ъгъл.
Понякога си мисля защо се случи така – интелигентна жена съм, завърших висше образование и имам чудесна професия. Не съм грозна, дори напротив. И днес се случва мъжете да се загледат, като мина покрай тях. Смятам, че не съм лош човек, защото имам доста приятели, а и с колегите се разбирам чудесно. В крайна сметка така и не откривам отговора.
Миналата година се разболях и се наложи да вляза в болница за две седмици. Трябваше да ми направят куп изследвания, които в края на краищата показаха, че няма нищо сериозно. Докато бях там, слизах в градинката и си четях книжките на въздух. При мен често сядаше бай Стойчо – мил и забавен старец, на когото му предстоеше операция. При него всеки ден идваше синът му Светлин. След като баща му ни 
запозна, той все ме питаше дали на другия ден да донесе нещо и за мен.
Когато оперираха бай Стойчо, аз пък ходех да го видя как е. Светлин ме откриваше на пейката и понякога разговаряхме повече от час. Разбрах, че е разведен – жена му била голяма усойница, не му давала да вижда децата, докато били малки, макар че имал право на това. Взела му апартамента и сега той живеел под наем.
Дори не усетих как се сближихме. Светлин ме закара до нас с колата си, когато ме изписаха. И после започна да се отбива през вечер у дома. Носи от любимото ми бяло вино, аз приготвям по нещо и си говорим до късно. Няколко пъти ходихме на Витоша, правихме си пикник и си прекарвахме чудесно. Харесвам го много, а той вече неведнъж ми признава, че е влюбен в мен. Само че освен целувките, които си разменяме, когато идва и си тръгва, и това че няколко пъти танцувахме след вечеря, нищо повече не се случва. Причината е, че аз сякаш съм заключила душата си и се страхувам да пусна в нея любовта. Много пъти бях наранявана, много пъти надеждите ми се оказваха напразни, и сега, когато някой изпитва истински чувства към мен, аз не съм готова да дам воля на своите. Изградила съм дебела стена, през която никой не може да мине.
Светлин е много деликатен, все повтаря, че ще ме чака, докато съм готова да започнем истинска връзка. И упорито ме ухажва вече цяла година. Освен това се грижи за мен, поправи всичко, което от години капеше или скърцаше в апартамента ми, дори ми предлага да го ремонтира това лято. Непрекъснато ми носи плодове и зеленчуци от градината на бай Стойчо – уж, че той ми ги пращал. Приятно ми е Светлин да ми звъни и да идва при мен, да си бъбрим вечер, чувствам го доста близък, но не съм в състояние да направя следващата крачка. Години наред чаках любовта, а сега не мога да отворя сърцето си за нея. Толкова свикнах със самотата, че единствено нея допускам в леглото си. Искам да се променя, а не става. Ако някой ме посъветва какво да направя със себе си, ще му бъда благодарна.
Тони
Leave a reply