Не знам кой е измислил фразата „светът е малък” ама е бил абсолютно прав.

В двумилионна София да се пресекат личните съдби и драми на няколко души, които са изгубили следите си от години, си е направо чудо. Единствено колежката си Вера не познавах, макар да знаех за съществуването й, но с нищо не я свързах, когато постъпи на работа в нашия отдел. В началото в нейно лице виждах една щастлива и задоволена жена, докато разбера, че живее в напълно измислен свят. Непрекъснато се хвалеше с мъжа си – колко бил добър, внимателен, как й давал пари да си купува каквото иска и я пуска навсякъде. Всъщност тя и сега продължава да го издига на пиедестал, но аз вече знам, че той й угажда и я върти на малкия си пръст, защото си има дългогодишна любовница. Да ви кажа право, такъв всеотдаен съпруг, дори и да го прави лицемерно, заслужава да си живее живота… Бях любопитна да видя що за птица е този идеален мъж, когато случайността ми помогна. Веднъж дойде да я вземе от работа, щели да пътуват в родния си край и тя ми го представи. Веднага познах, че това е състудентът ми Живко, но по смущението му усетих, че не бива да се издавам, затова се запознахме най-официално. От което той видимо си отдъхна, дори ми смигна за благодарност. Навремето Живко имаше сериозна връзка с моята приятелка Бистра, също от нашия курс. Нещата между тях отиваха към брак, когато той набързо се ожени за своя съгражданка, оказала се бременна от него в третия месец, без той да подозира. Пред Бистра се оправдал със сълзи на очи, че я забил на някакъв рожден ден на свой братовчед, когато се прибрал през ваканцията за седмица при техните. Бил яко пиян, имал смътен спомен, че онази му се била натискала, и толкоз. На другия ден той се прибрал в София махмурлия и без угризения, тъй като не бил сигурен дали са стигнали с момичето до края. Бащата на Вера обаче бил от влиятелните в градчето, при това от хората, готови кръв да леят за честта на единствената си дъщеря, и Живко бил принуден да се ожени веднага. Така ми каза Бистра, но дали е така, само Живко си знае, защото може и парите на бащата на булката да са си казали думата. Човекът имал върнати много декари лозя и ниви, държал най-големия ресторант в градчето, имал и собствен магазин, в който се разпореждала майка й. С две думи, бил червив с пари. Тъстът продал имоти и купил на младоженците луксозен апартамент в София, скъпа кола на зетя, дал му и суха пара да започне бизнес. Инак Живко не беше глупав, може да се каже дори, че бизнесът от студент си беше в кръвта му и не се учудих, че въртял търговия с турски стоки и непрекъснато пътувал. Това за парите и имотите го научих от Вера, когато дойде в службата ни и се опознахме.

Тогава си спомних, че скоро след сватбата на Живко Бистра се омъжи – може би от инат или от мъка – за свой обожател, когото родителите й много харесвали и одобрявали. С нея изгубихме връзка за години, после случайно се засякохме, пихме кафе и си разказахме одисеите. Аз споделих своята драма, плод на банална случайност – бях хванала съпруга си у дома с любовницата му. Върнах се за парите за почивка в Гърция. Бях ги забравила, а трябваше на всяка цена след работа да ги внеса в агенцията, затова използвах обедната почивка. Както може да се предполага, скарахме се жестоко, сбихме се и… се разведохме набързо. Не можах да му простя унижението. Бистра пък сподели през смях, че бракът й бил грешка, но не фатална, дори напротив. Със съпруга й не си пасвали в нищо, никога не станали близки, но той не страдал от това. По характер бил спокоен, инертен, дори непохватен и мързелив. Хобито му била филателията, всяка свободна минута се затварял в стаята си и редял марки в класьорите. Бил доволен, че има подреден дом, оправна съпруга, освободила го от всякакви ангажименти, и дъщеря, която не им създава проблеми. Чувствал се сигурен, спокоен и това му стигало. Това напълно я устройвало, защото й позволявало да консумирала щастието си на 100 процента, без да ощетява семейството си. Тогава

не навлязохме в повече подробности, и двете бързахме. Срещнахме се отново, пак случайно, след две или три години, и хлътнахме в „Макдоналдс“ да хапнем сандвичи с бира. Бистра ме подкачи на тема любовник, аз й обясних, че няколко несполучливи връзки след развода са ме направили монахиня и добавих през смях, че все пак съпругът ми беше първата ми любов и май ще е единствената, макар и захвърлена в миналото.

Тогава Бистра изплю камъчето, че с Живко повече от 10 години са любовници. Той започнал да я търси месеци след сватбата й, тя обаче била вече бременна и се срещали само на кафе и нежни приказки за любовта, която и двамата не могат и не искат да отхвърлят. Още щом родила и се възстановила, подновили връзката си. Той я назначил в своята фирма и не само че по цял ден били заедно, но пътували непрекъснато до Турция по бизнес дела. Отсядали в най-скъпите хотели, ходели в най-луксозните заведения и се любели, необезпокоявани от чужди погледи, и винаги носели скъпи подаръци за ближните си. Продължавали да се обичат както преди и се радвали на щастието си. И двамата приели браковете си като изпитание на чувствата и предопределеност от съдбата. Дори били убедени, че ако навремето са се оженили един за друг, досега е можело да си омръзнат.

Оттогава често си мисля, че ако бившият ми съпруг не беше такъв глупак да чука любовницата си вкъщи и не ги бях видяла със собствените си очи, може би още щяхме да сме заедно и да сме щастливи. Нямаше и да съсипем детството на дъщеря си. Тя преживя развода ни много тежко и не ни прости. След гимназията отиде да следва в Германия, създаде семейство и остана там. Понякога заради едното достойнство човек проваля живота си. Но… на когото каквото му е писано… Ето, Вера например, с цялата си наивност и добродушие, е щастлива и доволна от живота си, съпругът на Бистра – също. Живко и Бистра се радват на любовта си, пазят я, но пазят и спокойствието на половинките си. Децата им също не страдат. Вече не знам къде е истината…