Бяхме за една седмица на море с жената и деца­та. Всеки ден до нас на плажа застилаше хавлията си непозната красавица, цялата накичена със злат­ни украшения. Даже на десния си крак, над глезена, имаше златна гривна. Съпругата ми гледаше наки­тите й и със завист и укор коментираше, че някои жени имало с какво да се покажат пред хората, а тя носела само златната си брачна халка, малък пръстен и едни невзрачни обици.

– Виж, виж, как ходят другите жени – дуднеше ми тя. – А мене си ме оставил без нищо!

Уж по принуда насочвах погледа си към красивата ни съседка, но не гледах накитите, а формите й. Мислех си, че даже ще от­крадна злато за нея, ако ме допусне до изваяното си тяло. Добре, че жена ми не можеше да прочете мисли­те ми, защото щеше да вдигне голям скандал, даже щеше да се разведе с мен.

Така всеки ден до обед гледахме непознатата: же­ната – златото й, аз – други­те неща. Да я заговоря беше невъзможно. Но мно­го ми се искаше и реших и следобед да ходя на плаж. Съпругата ми отказа да идва с мен, защото следо­бедното слънце я изнервя­ло, а това за мен беше доб­ре дошло.

Починах си и към 16 часа отидох на брега. Видях кра­савицата на същото място. Докато се чудех как да я заговоря, тя влезе в море­то. Реших, че сега е мо­ментът. Нямаше много хора, затова мислех да по-плувам и уж случайно да я доближа. Дотогава все щеше да ми дойде наум какво да кажа.

Заплувах към нея, а тя се спря при първите шаманду­ри. Наближих ги и аз и на­правих един кръг около тях, готов да поема към брега. Мислех, че и тя ще се връща и тогава ще я заго­воря. Но красавицата из­веднъж ме попита:

Господине, искате ли да плуваме до големите ша­мандури, които спират про­странството за корабите. Аз всеки следобед плувам до там, но е добре да сме двама.

С голямо удоволствие -отвърнах аз. – Да тръгваме!

Тя веднага се обърна. Плуваше брус, уж едва-едва, а все беше няколко метра пред мен. Гребях усилено да я настигна, но не можех… Дишането ми ставаше все по-учестено. Чудех се да спра или да продължа. Ако спра – ще се изложа, ако продължа – не знаех какво ще ми се слу­чи, но каквото и да напра­вех, все щеше да е лошо…

Вече изобщо не ми беше до свалки. Обвинявах се, че съвсем съм оглупял, щом само заради един разговор с непозната красива жена се впуснах в тази опасна авантюра. Все пак стигнах до голямата шамандура. Хванах се, въздъхнах с об­лекчение, а дишането ми постепенно отново стана равномерно. Успокоих се, но като погледнах далечни­те очертания на брега, пак ме хвана шубето.

– Господине – гласът на красавицата ми напомни, че тя съществува и дори е до мен. – Наблюдавах ва­шите усилия, но не се опит­вайте да ме достигнете. Била съм състезателка по плуване и републикански шампион. Така че всичко при мен е техника. На връщане ще се старая да плувам по-бавно…

Не знаех какво да кажа, затова заплувах до нея. Докато стигнем брега, тя непрекъснато ме наблюда­ваше. Благополучно стъпихме на пясъка и се излегнахме върху него. Ис­ках да й прошепна нещо мило, но от устата ми се отронваха само по една-две безсмислени думи. Красавицата ме гледаше усмихната и ми отвръщаше по същия начин. Така и не посмях да й призная за целта на глупавото си ге­ройство. Беше излишно. И без това станах за резил.

Оглупелият герой

Реплики за свалки на плажа, които заслужават категорично НЕ!