За първи път видях море, когато бях на пет години. Оти­дохме семейно на курорт в Ахтопол – мама, татко, аз и баба. Тя беше с нас, за да ме гледа. Чувах как родителите ми си говореха непрекъсна­то, че искали да си починат като хората, т.е. да излизат, да се разхождат, да закъсня­ват вечер…

Затова и квартирата ни беше стая и преддверие. В него имаше сгъваемо диванче за баба и едно походно легло за мен. Аз веднага за­почнах да опявам на нашите, че искам да съм с тях в спал­нята, но те ме отрязаха – било много горещо и съм щял да се чувствам зле, когато тат­ко хъркал. Помня всички под­робности от това пътуване по две причини. Едната беше „златната рибка„. А другата – на връщане катастрофирах­ме с колата. Родителите ми починаха, баба ми дълго вре­ме беше в болница, а аз се отървах само с охлузвания и навехната ръка.

Дълги години след това не исках да чуя за морето. Ма­кар че там за първи път ви­дях прословутата златна рибка и това беше такава ра­дост, такова ликуване, под­скачане, смях и възторжени викове. Татко ми каза как всъщност се нарича, но за мен си беше истинска злат­на рибка – нали златистите й люспи блестяха на слънцето! Аз я видях, викнах на татко и той успя да я хване с моята кофичка. Не е за вярване, че влизах за първи път в море­то, при това на две крачки от брега, съвсем в плиткото и открих златна рибка. Толко­ва бях щастлив, че накарах баща ми да я сложи в едно бурканче и да я занесем в квартирата. Вече знаех при­казката за рибката, дето из­пълнява желания и дава го­леми подаръци, и мислено купувах на мама ту рокля, ту красиви лачени обувки, ту чантичка, обсипана с мъни­ста като тази на съседката леля Фани. А за татко щях да поискам само едно – нова кола, стига се е мъчил със старата, непрекъснато я ре­монтираше. За себе си бях намислил самолетче с уп­равление – страхотна играч­ка, отдавна й бях хвърлил око в магазина до нас.

Сложихме бурканчето с рибката в стаята на мама и татко, само там имаше ма­сичка. През нощта не можах да заспя от вълнение и чух мама и татко да се разпра­вят, те също не спяха. Нещо ставаше там, нещо сякаш ви­каха, плачеха, бореха се… По едно време събориха нещо и то се счупи.

На сутринта, когато се събудих, баба ме прегърна и ми каза, че нощес морето дошло до прозореца и си повикало обратно рибката. И тя си тръгнала, защото та­кива са рибите – морето им е господар. Само че аз ви­дях парчетата от счупения буркан в кофата за боклук и всичко разбрах – мама и тат­ко се бяха били нощес и са счупили буркана, а рибката е умряла.

Бях вече студент трета го­дина, имах гадже, което все ме врънкаше да идем на море, но аз все отказвах. И тогава, една вечер, от при­казка на приказка, припом­них на баба историята с риб­ката. Тя ме слушаше с отво­рена уста, а после се засмя. Тогава съм бил глупаво дете, не съм знаел, че любовта между възрастните поняко­га прилича на борба, на бой. Че може да викат, да ским­тят и да проплакват, но от приятни усещания. Толкова години бях живял със споме­на, че едва ли не моята злат­на рибка уби родителите ми, защото бяха счупили бурка­на. Ама че глупост!

Още на другия ден казах на гаджето да се стяга – отива­ме на море, нека сама избе­ре къде.

Влади

Сънища предричат семейни скандали