Когато се омъжих, си въобразих, че като първа снаха в семей­ството ще бъда уважа­вана и глезена. В нача­лото така си беше, но след това ясно ми пока­заха, че съм чуждата и не бива да капризнича и да поставям изисква­ния. А когато в дома ни се появи жената на де­вер ми, всички буквал­но ми обърнаха гръб и насочиха внимнието си към Силвия.

Новата снаха веднага забременя и роди близ­наци, а аз нямах дете, тоест не държах в ръце­те си коз, с който да я бия през пръстите. Ко­гато случайно научих, че е била стриптийзьорка, си помислих: Това е моят шанс да й подлея вода и да я прогоня, пе­челейки одобрението на всички. Грешах. Родите­лите на мъжа ми бяха наясно какво е работи­ла Силвия, по-важното било, че се разкайвала за „грешката на младо­стта си“, освен това ней­ните били разведени, затова не бивало деца­та й да имат съдбата на майка си. Настоявах да й посочат вратата, но те ми отказаха категорич­но.

Вместо да я намразят и прогонят, все повече обикват Силвия, напра­во я боготворят и я под­крепят финансово и мо­рално, а на мен съвсем ми спряха кранчето. Ще ми се да я злепоставя, за да се разкара, но каквото и да правя, Сил­вия се измъква с леко­та от моите капани. Вместо нея, излагам себе си.

Започнах да се питам дали завистта е добър съветник, но какво да сторя, като ревнувам до безумие и ме е яд, че Силвия ме измести – и в готвенето, и в органи­зирането на семейните тържества, и в пазару­ването, и дори в сърце­то на мъжа ми. Той по­стоянно ми изтъква колко е усмихната, умна и сръчна тя, а на мен ми натяква, че съм вечно намръщена, не­рвна и непохватна.

Н. Найденова

Кой ще спечели вечната война – свекървата или снахата?