Животът ми е объркан и тъжен, затова и разказът ми ще е такъв. Няма как да е иначе, защото мисля, че съм най-тъжният човек на света.

Завърших скулптура в Художествената академия, но – въпреки възможностите си – не можах да се реализирам. Може би късметът открай време ме заобикаля. Накрая се принудих да започна работа в една погребална агенция, където правех паметници на покойниците. Мрачна професия – за нея хората като чуят; или си плюят в пазвите, или си подръпват ухото. Но нямаше къде да мърдам -към каквото и друго да се ориентирах и където и да опитвах, все удрях на камък. Така че около мен навсякъде беше тъмно – и в душата ми, и в бачкането. Не-стига другото, ами и за нула време погребах родителите си – един след друг. За семейство не си позволявах и да мечтая – коя ще е тази жена, която ще се разчувства от мен и ще ме предпочете?

Какво можех да й обещая освен най-хубавия паметник, ако я надживея?

Затова когато един приятел ме покани да замина при него във Венеция, веднага се съгласих. Свирех много добре на куха китара и наистина пеех добре италиански канцонети. Бях напълно подходящ за работата, която веднага ми предложиха. Дори не бях мечтал да бъда гондолиер, който разхожда богати туристи по каналите на Венеция, свири,пее и ги развлича. За мен беше различно, интересно и – най-после -не тъжно. Напротив – радвах хората, а и моята душа взе да се отваря. Като прибавя и големите бакшиши, които често ми даваха, нямах право да бъда недоволен и да се оплаквам. Чак не можех да се позная – дори след работа си тананиках „О, соле мио“…

Така мина време и след цялата година във Венеция започнах да мисля, че съм счупил каръка, че съм се отървал от Скучния живот и лошотиите. Докато една вечер сънувах сън, в който се видях като лодкар в отвъдния живот – бях онзи, който откарва душите на мъртвите оттатък. В съня ми дори се яви бял ангел, който ми прошепна, че като гондолиер съм тренирал всъщност за лодкар… Събудих се, потънал в пот и страшни мисли. Целият треперех, макар да знаех, че онова е било само сън. И тогава си спомних нещо, което майка ми някога казваше: това, което, правиш на земята, е репетиция за онова, което те очаква след смъртта. Ето защо набързо напуснах гондолите и каналите на Венеция.

Върнах се в България и тук всичко започна да се повтаря отначало. Работа не можех да си намеря – и на строеж опитах, и сервитьор бях, и какво ли не. Взимаха ме, а после или ме изхвърляха, или прости не ми плащаха. А спестените пари бързо свършиха. В тези трудни времена осъзнах, че човек не може да избяга от съдбата си – каквото му е писано, това ще стане. Знаете ли защо вярвам в това? Защото сега пак съм на гробищата – правя снимки на покойниците за паметниците им. Вече не ми е тъжно, свикнах със страданието на клиентите. От време на време се питам какво ли ще е, след като и аз гушна босилека. После осъзнах, че това не ме интересува. Повярвайте, наистина ми е безразлично. По-тъжен няма накъде да бъда.

Асен