Отвсякъде чувам само едно: Верче, свери ли си часовника?

При една поредна смяна на часовото време се из­ложих ужасно. Оттогава всички вместо здрасти ми викат: Верче, свери ли си часовника?

Шефът беше готов да преглътне това, че поняко­га съм разсеяна, заради контактите, които под­държах с хора от бизнеса, и организационните ми ка­чества. Веднъж дори на­мекна, че може да разчи­там на подкрепата му, ко­гато се освободи по-добра позиция. Това означаваше и по-голяма заплата, раз­бира се. Имаше само едно условие – да направя така, че най-сериозният ни партньор да инвестира по­вече пари в проекта, кой­то стартирахме. Хем нямах никакъв шанс да откажа, хем исках да се издигна и да натрия носовете на на­дутите колежки, които ме гледаха отвисоко, защото бях ничия. Не само че при­ех предложението, ами на­право се отдадох на идея­та след броени дни да изтанцувам своя триумфа­лен танц.

В събота си почивах и направих всичко, което знаех, за да изглеждам ос­лепително. Вечерта за по­реден път чух, че през нощта трябва да премес­тим часовниците с един час напред, но бях толко­ва залисана, че не го на­правих. Срещата мй с въпросния господин беше в 11 ч в неделя в едно от най-хубавите кафенета в града ни. Имах достатъчно време да се наспя, да се разсъня, да се приготвя и да сбъркам с красотата си въпросния господин.

Исках да пристигна първа, затова тръгнах на­време. Петнадесет минути преди уговорения час бях в заведението – свежа, мо­дерна, дискретно сексапилна. Колкото повече време чаках, толкова пове­че яд събирах. Представях си колко тъпо изглеждам отстрани – нагласена, вися­ща като тъпа гъска сама на масата. Чак хората започ­наха да ме гледат със съчувствие. Един час след определеното време кой не се появи. Ядосах се и въпреки че никога не бях го правила, обадих се на шефа в почивния ден. Той също беше бесен, но аз първа отворих уста и го по­питах защо ме е пратил за зелен хайвер. Той само ме скастри „Колко е часът, Верче?“ и преди да дочака отговора ми, затвори. Чу­дех се какви ми ги приказ­ва, но малко по малко в главата ми започнаха да се връщат приказките за пре­местването на часовници­те. Вече нищо не виждах и не чувах, освен вътрешния си глас, който крещеше каква глупачка съм.

В понеделник шефът не ме уволни, дори не ме на­каза за издънката с важ­ната персона. Но не ме и издигна, не ми повиши и заплатата. Дума повече не обели колко много разчи­та на мен, по никакъв по­вод. Види ли ме обаче, все подхвърля: „Верче, свери ли си часовника?“ Същото правят и колежките в от­дела. Яд ме е на тях, но сто пъти повече ме е яд на мен. Как можах така да се изложа!

Вера

Научих тежък урок – устата да не говори, какво виждат очите!