В отсрещния блок живее една красавица. И да не искам да я гледам, очите ми са все в нея.

Като изляза на терасата да пуша, винаги я виждам – или слиза от някоя скъпа кола, или простира на терасата, или пък някой от любовниците й я натиска и целува пред входа на блока. Чудя им се на акъла – като са били насаме с нея, какво са правили? В един момент обаче красавицата изчезна. Помислих си, че някъде се е омъжила и мераците ми мирясаха.

Минаха около две години и красавицата пак се появи. Водеше за ръка малко момченце. Помис­лих си, че се е развела, и пак започнах да се заглеж­дам по нея. Тоя път напра­во дяволът се всели в мене. Като отиваше към магази­на с момченцето, и аз тръгвах. Измислях някакъв повод и й купувах кутия шоколадови бонбони. Друг път измислях друг повод и с друго я черпех. Но все не намирах начин да й кажа какво ми се иска.

Реших да разуча повече неща за нея. В блока й живееше един развейпрах. Красиво момче беше, ама жена при него не се завърташе, защото или беше пиян, или пък с чуж­ди булки се занимаваше. Жени се два-три пъти, но не си седна на задника и никоя от жените му не се задържа при него. Мислех си, че тоя хъшлак ще има някаква информация за красавицата, дето изгори душата ми. Видях веднъж, че е седнал в беседката между двата блока. Взех шише ракия, мезе и чаш­ки и отидох при него. От глътка на глътка, от при­казка на приказка стиг­нахме и до Мария. А в този момент тя простираше на терасата, та така, уж слу­чайно, попитах дали е раз­ведена или е на гости.

– Тя никога не се е омъ­жвала, бай Владо – от­върна ми хъшлакът. – Заб­ременя, без да знае от кого е, и родителите й я изгониха, ама сега са се смилили и я приеха с внучето.

– Такава ли била работа­та? – уж учудено казах аз. – Ами, с какво живее Ма­рия, като нищо не работи?

– Ти, бай Владо, на луд ли се правиш, или наисти­на си луднал – възмути се хъшлакът. – Мимето за един ден може да изкара месечната ти миньорска пенсия. Таксата й е стотарка за един час, ама тебе ще те оправи само за десетина минути.

Знаех, че стават такива работи в големите градо­ве, ама и през ум не ми беше минало, че и краса­вицата срещу нас ги пра­ви. Засрамих се, но реших да опитам. Оставаше само да лъжа жената, че цените са се качили и да отделям по малко пари настрана, та да не разбе­ре тя, че скатавам. След месец успях да ги събера. Видях Мария да отива към магазина, застигнах я и леко я хванах за рамото. Тя се обърна и тогава й показах стотачката. Каза ми къде и в колко часа да отида. Не се наложи да нося нито шоколадови бонбони, нито пък друго. Докато бях с нея, за нищо не мислех, защото ми беше хубаво. Като си тръгнах, изпитах някакви угризения за прегрешени­ето си, но отминаха бързо.

Даже да има ад, където ще отида един ден, аз съм свикнал. Толкова години съм бил под земята. Упрек­вах се само за изгубеното време. Защо толкова съм я обикалял, като можело же­ланието ми да се изпълни от раз, по опростената си­стема!