Ан беше убедена, че тази вечеря, на която бяха канени със съпруга й, щеше да промени живота й. За беда, наистина се оказа права.
Седнала пред тоалетката, красивата четиридесетгодишна жена старателно нанесе червило върху тъничките си устни. Пооправи къдриците, които се подаваха от прилежно направения й кок, постави обиците си с диаманти и доволно погледна отражението си в огледалото.
– Утре ще му кажа всичко. Отдавна трябваше да го направя.
Да, най-сетне беше събрала кураж. Щеше да сложи край на брака, който за нея вече нямаше никакво значение и който все повече й тежеше. Не можеше повече да издържа. Вече десет години рутина и скука. Не искаше да продължава да се преструва. Утре щеше да му съобщи, че иска развод, че копнее да върне свободата си, че не може повече да споделя сивия и досаден живот на един мъж, чиято единствена амбиция бе да трупа пари и да колекционира разни ценни предмети.
– Да, утре ще му кажа – повтори Ан решително, сякаш за да убеди самата себе си в категоричността си.
– Готова ли си, скъпа? Трябва да тръгваме, иначе ще закъснеем за вечерята у Джоунс.
„Скъпа!“ Защо използваше това безлично и лишено от смисъл обръщение. Преглътна гнева си. Такъв беше мъжът й – убийствено скучен. Но скоро щеше да изчезне от живота й. Чакаха я щастливи дни. Отговори му:
– Идвам веднага.
Обу червените си обувки с висок ток и облече кашмирено манто върху сатенената си рокля.
Седна в колата. Съпругът й я чакаше търпеливо, с ръце на волана и запален двигател.
Пътуваха дълго, бавно и мъчително заради силния дъжд и хлъзгавия път. По едно време мъжът й пусна радиото. Точно съобщаваха за поредното убийство на опасния сериен убиец, избягал от затвора.
Беше лесно разпознаваем – с яко телосложение, албинос, караше сребрист мерцедес. Ан потрепери. За първи път от четиридесет минути насам, откакто пътуваха, тя наруши мълчанието:
– Представяш ли си, този тип броди някъде тук! Какъв ужас! Чу ли? Дали да не се връщаме у дома!
– Хайде, Ан, успокой се! Имаме още десетина километра и сме у Джоунс.
За секунда той се обърна към Ан, за да й се усмихне успокояващо и точно в тази секунда едно зайче намери да прекоси пътя. Инстинктивно Хенри натисна спирачката, но колата поднесе по мокрото шосе и се завъртя в кръг. Това адско завъртане сякаш продължи цяла вечност. После автомобилът излезе от пътя и се заби в едно дърво.
Чу се глухият удар на метал. В момента, в който колата им се вряза в дървото, Ан помисли, че изживява последния си миг. Ударът отпрати тялото й напред, коланът преряза рамото й, въздушната възглавница се блъсна в лицето й. Устата и носът й се забиха във възглавницата. Имаше чувството, че се задушава. Изпадна в паника. Дали пък нямаше да умре от задушаване? Една ръка допря рамото й, връщайки й здравия разум. Разтревоженият глас на Хенри достигна до нея
– Ан, добре ли си?
Постепенно тя се успокои.
– Да, добре съм, малко поразтърсена.
Мъжът напразно се опипваше да потърси помощ по мобилния си телефон. Тук нямаше обхват.
– Какво ще правим? – ужаси се Ан.
– Нямаме много варианти за избор. Ще се опитам да отида до най-близката къща, за да помоля да се обадя по те-лефона за помощ. По пътя не минават никакви коли, за съжаление.
При тези думи жена му подскочи:
– Как! Ще ме оставиш тук съвсем сама посред нощ и посред гората. При това наоколо броди сериен убиец!
– Слушай, Ан, с високите ти токчета и с вечерната ти рокля с гол гръб не мисля, че си подходящо екипирана, за да ходиш пеша в дъжда. Господ знае колко километра. И представа си нямам на колко километра от тук се намира първата къща. Най-добре е да се заключиш в колата и да ме чакаш. Има одеяло в багажника. Легни отзад и се завий с него.
Скована от ужас, тя гледаше как се отдалечава мъжът й. Малко по малко нощта го поглъщаше. Надяваше се да не се наложи да го чака дълго. После, останала сама, нервно заключи всички врати и се сгуши на задните седалки, скрита под одеялото. Позата не беше от най-удобните. Единствена компания в момента й правеше дъждът, който трополеше по покрива на колата. За да си дава кураж, тя си повтаряше, че с малко повече късмет на Хенри няма да му се наложи много да върви пеша, докато открие някаква къща.
Минутите течаха безкрайни и огласяни единствено от монотонното барабанене на дъждовните капчици. На Ан й беше студено. Сви се на кравай.
Колко време вече чакаше така? Половин час? Един? Повече? И представа си нямаше. Имаше чувството, че времето е замряло. Внезапно мускулите на тялото й се изопнаха, сърцето й заби лудо, имаше чувството, че ще изскочи от гърдите й, студена пот изби по гърба и по слепоочията й. Беше убедена, че чу шум. Задържайки дъха си, тя наостри слух. Ето, че пак започ-ваше.
Идваше от покрива на колата. Леко, нерегулярно почукване. Чук… чук… чук… чук… чук. Във всеки случай едно нещо беше сигурно: не беше Хенри. Той й беше казал, че ще почука на задната врата четири пъти. „Хайде, успокой се, може би е някоя катеричка или птичка, та нали си в гората!“, повтаряше си тя. Или пък е клончето на някое дърво, което вятърът движи. В гората винаги има странни звуци. А нощем всеки звук се чува по-отчетливо и силно. Това всеки го знае. Хенри скоро ще дойде.
Но тя напразно се опитваше да се успокои, страхът я разяждаше отвътре. Цялата трепереше. И отново чу шум на покрива на колата. Запуши ушите си с ръце и започва да се моли на Господ. „Господи, никога не съм вярвала в теб, но ако наистина съществуваш, направи така, че този кошмар най-сетне да свърши! Нека Хенри да се върне и да се приберем у дома на топло, далече ояг тази проклета гора. В замяна обещавам да не напускам съпруга си. И други жертви ще направя, ако това не стига!“.
Така, потънала в горещи молитви, Ан постепенно заспа, в един момент подскочи. Вратът й се беше схванал. Къде беше? Моментално събитията от последните часове изплуваха в паметта й и я върнаха към реалността. Колко ли беше часът? Защо Хенри още го нямаше?
Ан се ослуша. Дъждът беше спрял. Тишината на нощта беше още по-зловеща отколкото барабаненето на дъжда преди това. И тогава тя пак чу неравномерното почукване. Чук… чук… чук… чук… чук. Това изопна нервите й до краен предел. Щеше да полудее. Опита се да мисли за приятни неща, за да прогони страха. Представи си красивите обувки, които щеше да си купи скоро. Елегантни обувки с високи токчета. Високи токчета! Каква глупост! Ако сега беше затворничка в тази кола, то е заради тъпите високи токчета. Ако беше с удобни обувки, щеше да отиде с Хенри. Нови безкрайни минути се занизаха – зловещи, прекъсвани от моменти на задремване, раздвоено между сън и реалност.
Изведнъж й се стори, че чу шум на кола. Да, не се беше излъгала. Една кола спря, чу шума oт затварянето на вратите. Най-сетне! Хенри водеше помощ. Доста се забави, но все пак нали успя. Никога преди не го беше чакала с такова нетърпение. А като си помисли само, че довчера тя му припис-ваше всички недостатъци на земята. Сега всичко, което искаше, беше той да се върне.
С разтуптяно сърце тя очакваше толкова жадувания сигнал на нейното спасение: четирите почуквания на задната врата. Но за нейно най-голямо учудване тя чу непознат мъжки глас:
– Госпожо, не се страхувайте, аз съм полицай Томпсън.
Ан се изправи. Видя, че вече беше започнало да става светло навън. Колко ли беше часът? Полиция! Отключи вратите на колата и слезе объркана. Един мъж в униформа я подхвана за ръка, за да й помогне да се движи по-лесно сред нападалите листа и калта, тъй като токчетата й потъваха дълбоко.
– Елате до полицейската кола! Не се страхувайте! Серийният убиец е заловен. Само ще ви помоля да не се обръщате. Вървете направо, без да се обръщате. Произнасяйки тези думи, полицаят подкани жената да върви по-бързо. На Ан поведението му й се стори странно. Защо да не се обръща?! И защо й говореше за серийния убиец?
Тя потърси мъжа си с поглед, но ме го видя.
– Къде е съпругът ми – разтревожи се Ан. – Не е ли с вас?
– Ще говорим за това в полицейския участък.
Ан свъси вежди. Защо полицаите не искаха да отговорят на въпроса й? Какво криеха? Тя се почувства още пообъркана. Силно главоболие разкъса слепоочията й. Движеше се механично, като робот. Беше изтощена! Но поне кошмарът беше свършил. Животът щеше да продължи нормално. С Хенри. Вече не искаше повече.
Ан точно се канеше да се качи в полицейската кола, но любопитството беше по-силно от нея – в последния момент се обърна. Лицето й прибледня. Очите й обезумяха от ужас, усети как губи опора под краката си, олюля се. Започна да й се гади. Точно над колата им, от един клон висеше тялото на Хенри. Обесен с вратовръзката си. От време на време, от поклащането на вятъра мъртвият мъж се клатушкаше напред-назад, а върхът на обувките му едва докосваше покрива на колата и се чуваше неравномерно чук… чук, чук…чук…
След като тръгнал да търси помощ, Хенри забелязал в далечината автомобил. Щастлив от късмета си, размахал енергично ръце, за да привлече вниманието на шофьора. Хенри видял, че е сребрист Мерцедес. Спрял пред него. Шофьорът свалил прозореца и от него се подала главата на албинос с яка физика. Съпругът на Ан разпознал серийния убиец, за когото напоследък всички говореха, и се втурнал да бяга с всички сили към колата, но вратите били заключени. Ан не го чула. Психопатът, който бил много бърз, го настигнал и няколко минути по-късно Хенри вече бил част от списъка с жертвите му.
Източник: сп. „Журнал“
Leave a reply