Бях на 32, когато останах вдовица.

Съпругът ми Жоро беше запален рибар и често ходеха с кумеца Петър до реката край града ни – по цял ден висяха там с въдиците. Една съботна сутрин още спях, когато Жоро ме целуна и каза, че отиват с Пешо за червеноперка -надвечер да стягам тигана. Повече не го видях.

Като в мъгла си спомням как някъде към три следобед Петър позвъни на вратата. Беше сам. Помълча-помълча и каза: „Жорката се удави… Не могат да намерят тялото.“ Повече не чувах нищо. Виждах го, че мърда устни, но не разбирах какво ми говори. После докторите казаха, че съм изпаднала в шок. Откриха мъжа ми чак на десетия ден на 20 километра надолу по реката. Казаха обаче, че от престоя във водата тялото било доста подпухнало, и ме посъветваха да не ходя аз на разпознаването, а да изпратя някой близък. Пешо сам ми предложи той да отиде. Бях му много благодарна.

От погребението почти нищо не помня, защото ме натъпкаха с хапчета, за да издържа. А в следващите няколко дни трябваше да обясня на децата, че от тук нататък ще живеем сами, без татко. Още не се бях съвзела от случилото се, когато дойде вторият удар. Получих писма от две банки, в които съпругът ми дължеше доста солидни суми по фирмени кредити, за които нищо не знаех. В началото помислих, че е станала някаква грешка, но когато отидох на място, се оказа, че няма грешка – Жоро беше изтеглил 30 000 лв. без мое знание и беше върнал само нищожна част от тях. Кога и как го беше направил, нямах представа. По-лошото беше, че сега, като негова наследница, трябваше да ги връщам аз.

Прибрах се вкъщи съсипана. Не знаех кое беше по-силно – мъката от загубата или ненавистта към лъжата. Защото Жоро явно ме беше излъгал, скривайки от мен, че е теглил такава голяма сума пари. Представа нямах за какво са му били. Ала вече нямаше никакво значение. Трябваше много бързо да реша как ще се справя със ситуацията. Заема към едната банка погасих изцяло с помощта на родителите си, крито продадоха някакви наследствени имоти. Другият обаче остана и години поред внасях половината си заплата за него. Спрях да мисля за Жоро, не изпитвах вече и никаква мъка.

Времето минаваше, децата пораснаха и няколко месеца преди абитуриентския бал на сина ми, от банката, в която все още изплащах кредит, ми се обадиха да отида. Оказа се, че на мое име са постъпили 25 000 долара. Преводът бил от американска банка в Чикаго. Предложиха ми с тази сума да погася остатъка от задължението си, а другите пари да си оставя на влог, от който ще взимам прилична лихва. Не разбирах какво се случва. Кой и защо, по дяволите, ми изпращаше толкова пари! Не бях чувала досега да имам чичо или леля в Америка…

А като се прибрах вкъщи, ме чакаше писмо – отново от Чикаго. Едва не припаднах, като го прочетох, защото беше от… Жоро! В него той ме молеше да не му се сърдя, че е инсценирал смъртта си, а да се опитам да го разбера. Изтеглил 30 000 лв. с намерението да захване нов бизнес във фирмата си, но дал парите на някакви измамници. Нямало как да погасява кредитите, затова с Пешо при онзи риболов им се отворила щастлива възможност. Видели тялото на удавник в реката – явно клошар, и набързо измислили историята с мнимата смърт. После Пешо му помогнал и да замине за Щатите. През годините се устроил в Чикаго и се замогнал. Решил, че е време да ми върне парите, защото бил сигурен, че съм оправила бакиите му. Молеше ме още веднъж да му простя и искаше да види децата – много му било мъчно за тях и мислел другия месец да се върне.

Побеснях! Не стига че ми причини такава мъка – накара ме да мисля, че е умрял, а после ме обрече на мизерия с тези кредити. Нямах никакво намерение нито да му прощавам, нито да му позволявам да вижда децата ни. Мъчно му било – защо не помисли по-рано! Обадих се на Пешо и му казах да предаде на приятелчето си да не ми се мярка пред очите, защото ще го предам на полицията. А парите, разбира се, не върнах. Даже бяха малко, за да си плати за всичко, което ми причини.

Неда