Често чета различни човешки истории и се чудя колко шарен е животът.

При­знавам, че понякога и на мен са ми се насълзявали очите от човешките драми и болки, затова реших и аз да ви пиша. Надявам се обаче, че моето писмо ще ви разсмее, а няма да ви разплаче.

Като бях ученик в 11-и клас, баща ми получи инфаркт и го приеха в болница­та. Слухът веднага плъзна в малкото ни градче, защото той беше шеф на едно от предприятията и всички го познава­ха. Цяла седмица се носеха клюки око­ло това при какви обстоятелства точно е получил инфаркт. Едни казваха, че е бил при любовницата си, други, че се скарал с някакъв много голям шеф от Со­фия, трети… Абе, беше си събитие. Май­ка ми, полудяла от притеснение, за пръв път не даваше ухо на слуховете и не се ядосваше, че пак одумват баща ми, че има любовница.

Една сутрин у дома дойде чичо Иван ­колега на татко. Пристъпваше от крак на крак и в един момент попита кога ще е погребението, защото носел некроло­зите. Искал да се консултира с мама къде да ги разлепи и колко да остави вкъщи. После добави, че от фирмата поръчали венец за ковчега с надпис „От колектива“. Докато разбера какво ста­ва, мама се свлече на пода, а баба занарежда: „Олеле, синеее, олеле, майкааа.“ Когато се свести, майка ми и тя ревна с пълно гърло, а аз сякаш бях оне­мял. Шашнат, чичо Иван попита: „Ама, вие не знаехте ли, че Васил е умрял, бе?“ И като се почна една суматоха!

Баба започна да вади някакви черни дрехи, мама се щураше като полудяла и чак след около час й хрумна, че някой от нас трябва все пак да отиде до болницата, да вземе смъртния акт, за да уредим по­гребението. Решиха, че ще пратят мен -нали вече бях мъжът в семейството, трябваше бързо да порасна. Отидох на­право в отделението при лекуващия лекар, а той ме посрещна с думите: „А, под­ранил си, ама нищо, ще те пусна да ви­диш татко си.“ Чак тогава се уплаших и взех да се дърпам. Докторът се чудеше какво ми става и точно в тоя момент от една стая излезе… баща ми. Този път беше мой ред да припадна. Когато от­ворих очи, над мен бяха надвесени тат­ко и докторът. Само успях да кажа: „Ама. ти не си ли умрял?“ Татко прихна да се смее, а като разказах как чичо Иван дой­де у дома да ни съобщи за смъртта му -явно някой беше пуснал поредния гаден слух, баща ми вече едва си поемаше дъх. Докторът веднага се обади вкъщи по телефона да успокои майка и баба и да им каже, че на този етап погребението се отлага.

Оттогава минаха много години. Сла­ва Богу, баща ми все още е жив, но лафът „погребението се отлага“ още върви в нашето семейство.