Преди години пазех четири златни монети за сватбата на внучката си Кремена. Имах намерение да й ги дам да си направи бижута.
Когато този ден наближи, реших да ги занеса на златар, за да ги претегли и да ми каже каква е стойността им. Майсторът ги взе, огледа ги и ми каза: – Лельо Диди, тези са фалшификати, каквито продават на пазара, не са като истинските, които ми донесе синът ти. Нищо, че толкова си приличат.
Ококорих се от учудване и ни жива, ни умряла си тръгнах към вкъщи. Когато минавах край кафенето на Лазо, зърнах вътре сина си, играеше на карти. И сякаш светкавица проряза главата ми. Истината ми светна изведнъж. Втурнах се в кафенето, разпердушиних картите и хванах за врата своя хубавец. Развиках му се веднага да ме последва у дома. Отначало той се дърпаше, но свирепият ми вид го накара да тръгне като малко магаренце след каручката. Натиках го в хола, извадих монетите от чантата и ги замятах по него. Настоявах да ми каже как са по паднали у нас.
Синът ми се свлече на килима и неочаквано зарида. Призна си всичко – той подменил златото. Имал дългове на комар и продал ценните монети, за да се издължи. Иначе кредиторите му щели да го пребият. На тяхно място оставил фалшивите, надявал се, че няма да разбера кой е крадецът. Плачеше като дете и ме молеше да му простя.
Все пак за сватбата на внучката успях да събера пари и да й купя златно колие и обеци. Когато й ги поднасях, ми се стори, че синът ми се наведе и почти се скри под масата. Явно гузната му съвест беше натежала в главата му.
Leave a reply